Имало едно време мъж и жена, Иван и Мария. Те живели задружно, обичали се много. И всичко било добре, но ето ти беда, остарели вече, а деца нямали.
Настъпила зима. Паднал много сняг през нощта. От всичките къщи излезнали на улицата хлапета. Със снега си играят, пързалят се с шейни, а после започнали да правят снежен човек.
Иван и Мария седяха до прозореца, гледаха децата на другите хора. Мария въздъхна и Иван внезапно каза:
- Да вървим, Мария, да направим снежен човек и ние от снега. Какъв ден само, колко е хубаво на вън!
- Хайде, но нека да не е просто снежен човек, а да направим малко дете от снега - дъщеря!
Така и започнали да правят дете от снега. Направили тялото, краката, прилепили ръцете, поставили глава. Направил Иван нослето, започнал да прави дупки за очичките. Извендъж погледнало слънцето зад облаците и заискрил снегът под ръцете на Иван, сякаш очите прогледнали. А когато направил устните, те порозовели и се усмихнали. Размърдали се рамената на куклата, все едно въздъхнала, ръцете и краката и се раздвижили...
- Иване! - Извика Мария - Дъщеря ни оживя!
Тя грабна снежната кукла и се хвърли към къщата, и непрекъснато повтаряше:
- Дъще моя желана, Снежанка!
И ето, че започнала тяхната дъщеря Снежакнка да расте не по дни, а по часове. За зимата тя станала съвсем голяма. И с всеки изминат ден ставала все по-красива . Със сини очи, с дълга руса коса, лицето бяло, бяло, само устните алени. И постоянно усмихната. Толкова ласкава, приветлива и умна, че от цялото село започнали да идват момичета за да се подружат с нея. Научили ли я да шие и плете, да бродира. И колко песни от тях научила! А гласът и звънък и чист, като запее не може да не се заслушаш. Иван и Мария обичали дъщеря си много.
Минала зимата. Започнало да грее пролетното слънце. Всички се радват, а Снежанка била печална. От ден на ден все по тъжна и по тиха ставала. Иван и Мария не веднъж я питали:
- Как си дъще? Да не си болна, какво се е случило?
- Нищо, татко. Не се притеснявай, майко. Здрава съм.
А сама се крие от слънцето. Отива до студената рекичка, под сянката на върбата, а там понякога дори песен запява. Радвала се когато на небето има гъсти облаци. Един път след като се издигнали гъсти черни облаци се посипала градушка. Снежанка така се зарадвала на градушката, като на родна сестра. А когато се издигнало жаркото слънце и градът почнал да се топи - заплакала тя, толкова тъжно ... Никой до този ден не я виждал да плаче за друго.
Дошли летните дни, станали вечерите дълги и светли. Една вечер се събрали момичетата в брезовата горичка, песни да пеят, хоровод да водят. Дотичали те да извикат Снежанка. Не и се искало да отива с тях. И Мария не искала да я пусне, но помислила:- Може да се развесели дъщеря ми!
- Отиди, дъще - казала тя на Снежанка - разходи се с приятелките си. А вие милички, пазете Снежанка. Да не я обидите.
Хванали момичетата Снежанка под ръка и побегнали с песни към горичката. Докато зарята на залеза горяла на небето момичетата водили хороводи, после късали цветя и плели венци. Когато почнало да тъмнее, събрали съчки и запалили огън, започнали да скачат над него.
Снежанка стояла от едната страна, но момичетата я викали, молели, уговаряли... И отишла при тях. Скачат момичетата, смеят се, викат една на друга... Само че изведнъж отзад се раздал звук, не бил стон, нито пък въздишка: "А-а-а-а..."
Страшно им станало, събрали се заедно, хванали се една за друга:
- Момичета, а къде е Снежанка?
Втурнали се момичетата да търсят Снежанка. По цялата поляна се разпръснали, викат я, търсят я, не могат да я намерят. Да и как да я намерят, когато Снежанка се доближила до огъня - обхванала я топлината и я повлякла на горе. За това простенала тя. А след това се изигнало облаче с пара и го понесъл вятърър през гори и морета...
Търсили Снежанка и на другия ден, и на третият... А как тъжили за своята дъщеря Иван и Мария! Все по гората ходили, викали "Ау! Ау! Снежанке!" "Ау! Ау! Гълъбице наша!" търсили я ...
Разказват, че те и до ден днешен бродят по гори и поля, търсят Снежанка.
Ако отидеш в гората, огледай се няма ли да срещнеш Иван и Мария (цвете Гайтаника на руски "Иван-да-марья"). Мария е с жълта кърпа , а Иван с лилава риза. Те са винаги заедно, неразделни.
